На концерта на Софийската филхармония (2. 05.) нямаше изненади. Въпреки че диригентът Мартин Пантелеев бе избрал Първата симфония на Панчо Владигеров, която не е свирена може би от 50 години (Александър Владигеров я е записал в самото начало на 70-те години на миналия век с радиооркестъра) някак знаех, че това огромно и много трудно произведение няма как да се състои цялостно от оркестър, който не го е свирил изобщо и който освен Рапсодия “Вардар” и още няколко пиеси, почти нищо друго не е свирил от Владигеров и няма представа какви най-разнообразни проблеми може да създаде неговият почерк. (Самият Владигеров обичаше шеговито да казва: “Много трудно съм го написал.” Още чувам гласа му.) Другата част от програмата също можеше да се предвиди – чудесният пианист и отдавна партньор на Пантелеев Бернд Глемзер бе солист на Третия концерт от Рахманинов. Очевидно и Глемзер обича София и зала “България”, защото гостува за пети път на филхармонията, ако не ме лъже паметта – 2012, 2013 (с Пантелеев), 2016 (с Павел Балев), 2018 (с Найден Тодоров). А само бегъл поглед към сайта му показва, че не само не е лишен от ангажименти, а тъкмо обратното – концертната му кариера продължава да е много интензивна, отделна е заетостта му като професор във Висшето музикално училище във Вюрцбург. Глемзер е очакван на софийския концертен подиум съвсем основателно. той е, както се казва, артист от значение. Въодушевлението около него продължава и ако зала “България” беше забележително непосетена, мисля че това се обяснява с поредния празничен “мост”, който изведе от София любителите на снимки в различни курортни локации. Пред тези възможности всичко друго отпада – такъв е трендът. Повече снимки – повече популярност, повече самочувствие! Жалко!
Срещата с пианизма на Глемзер бе очаквано щастлива. След концертите на Чайковски, Лист (№ 2) и Бетовен (№ 4), този път той сподели своя прочит на Третия концерт от Рахманинов. Забележителен прочит, впрочем, със забележителен баланс между мелодико-хармоничния език, скритата полифония, екстремно ударната ритмика и екстремния тип пианизъм на творбата. Разнотемброво многогласие доминираше в партньорството му с оркестъра и тази възможност му бе предоставена охотно и от диригента. Пантелеев бе туширал състава, дори малко повече от необходимото. Някъде звукът бе свит максимално, при което естествено за интензивност и обагряне трудно би могло да се говори. Така се случи с важните пицикатни епизоди в чели и баси в първа част, така прозвучаха повечето от тематичните линии – лишени от напрегнатост, от необходимата изразителност, особено в по-тихи динамики. Желанието да се изтъкне великолепния солист бе реализирано преекспонирано, още повече, че независимо от богатия оркестър (в случая лишен от значителен брой струнни) музикалната фактура третира пределно гъвкаво съотношението солиращ инструмент – оркестър. Но това не беше дразнещо, защото всичко, което Глемзер разкриваше в носталгичния разказ на Рахманинов бе интересно, изтъкано от мощни загребвания (като потресаващо изсвирената каденца на първата част) и спокойна, ненатрапчива красота, която Глемзер разгърна със забележително въображение във втората част на творбата. Неговото тълкуване на концерта бе рядко съчетание между идеята за импровизационна свобода и всеобхващащ контрол. Изгради с логика и емоционална дисциплина драматугията на творбата като я показа по най-бляскав, но и съдържателен начин. В днешния музикален свят има много показност, празна, куха виртуозност и стремеж към скоростни рекорди. Бернд Глемзер е от интерпретаторите, които са от другата страна и пледират чрез изкуството си за съдържание, смисъл, естетическа и стилова чистота и баланс между традиционните и съвременни решения при прочита на определен музикален текст.
Сбъдна се, за съжаление и опасението ми по отношение нивото на прочита и изпълнението на Първата симфония на Панчо Владигеров. Но най-напред бих искала да уточня, че към оркестъра се прибавиха още струнни инструменти – не можах да разбера защо само за втората част на концерта, но сигурно има някакво художествено съображение, за което не се сещам. Симфонията на Владигеров е действително една много комплицирана творба, в която извира безкрайна импровизационност, чийто оркестров език е натоварващо пищен, с много звукови провокации и изисквания от диригента да хармонизира взаимодействието между групите, между отделните фази в развитието на симфонията, да преминава неусетно между преходите във всяка една част. И да фиксира, да фокусира, да направи по-бистра и по-прозрачна симфоничната фактура по време на акта на прозвучаването й. Това не се случи в това изпълнение на симфонията. Аз не съм я преживявала на живо, но разполагам със записа на Александър Владигеров и радиоркестъра, за който споменах по-горе. Думата “овладяност” и висока степен на смисловото изражение е тази, която различава записа на Сашо Владигеров от това живо изпълнение. Симфонията очевидно бе задача с много повишена трудност за диригента, още повече за оркестъра. Очевидно са били необходими повече репетиции за по-отчетливо разчленяване на формата, за да се изяснят всички опорни центрове, които я структурират. Нямаше как да не си спомня за многобройните, не дотам избистрени, поради кратките срокове, изпълнения на редица творби по време на прегледа “Нова българска музика”, организиран от Съюза на композиторите – тогава, когато, в най-пиковите му издания, броят на оркестровите композиции за един концерт често надхвърляше физическите възможности на диригент и оркестър. Тук липсваше онази организация на формата, онзи подход към драматургичната специфика на творбата, способен да разкрие логиката на развитието й. Изключение бе донякъде бавната, втора част на симфонията – със соловите изяви на кларинетиста Михаил Живков, на английския рог, където бе постигната по-цялостна линия в щрайха, но не и по-деликатно динамическо нюансиране – такова, каквото чухме в изящно изваяното соло на концертмайстора Павел Златаров. Пищната оркестрация подведе и диригент, и оркестър звукът да бъде повече в динамичната скала от мецофорте нагоре, което провали, например и ефекта от прелестните реплики на челестата към края на частта. А в скерцото като че ли целта сякаш беше да се елементаризират неравноделните метруми с излишното им грубичко акцентиране, вместо да се излеят естествено в контекста на оркестровото въображение на автора. И както обикновено става, несигурността в изпълнението на произведението, в случая на симфонията, доведе до неистово силно звучене, което тук най-сериозно, драстично дори, се прояви във финалната част на творбата.
Разбира се, че идеята на Мартин Пантелеев да се обръща към класически български творби (преди време той изпълни, но по съвсем различен начин, Първата симфония на Любомир Пипков) е повече от привлекателна за всеки, който е любознателен към звуковото ни наследство. А и това е дълг на българския диригент, на всеки български изпълнител. (Интересно е, че за това се сещат повече диригенти, които работят извън България – те се осмеляват в днешната ни, погълната от идеята за по-големи финансови постъпления действителност да включат голямо българско класическо творение в концертните си програми). Остава обаче условието да се подхожда по-реалистично и по отношение на подбора на творбите, и по отношение на необходимия брой репетиции за пълноценното им представяне.